инж. Теодора Спасова, маркетинг експерт, галерия „Графично“За творчеството на Амалия Минчева
Тя е от поколението много силни, доказали се художници – Николай Карамфилов, Вихрони Попнеделев, Греди Асса, Станислав Памукчиев, които познава лично. С много от тях е участвала в различни пленери по живопис, както в съвместни, така и в общи изложби, организирани по онова време главно от СБХ. Никога не е преставала да се занимава с живопис и винаги се е представяла като художник, а не като преподавател, каквато беше повече от 30 години. Нейният съпруг, Минчо Минчев (1950–2001), и мой баща е известна, силна фигура – живописец, добре познат на по-възрастното поколение художници. Майка ми е чувствителен творец, с много богата пластична култура, абсолютно непреклонна към компромиса, бил той цветови, фигурален или финансов. Всъщност цялото нейно поколение представяше едно „честно“ и добродетелно изкуство, което много малко специалисти оцениха през годините. Тя е мощен, монументален художник, който обича да се изявява в големия формат. Малкият формат е като дребнавите неща в живота – интересни, но за кратко. Малкият формат притеснява и стяга в окови майка ми, карайки я да се чувства като птиче в клетка. Изкуството, което тя създава, не е добре да се вмества в кураторски клишета като абстракционизъм, символизъм, експресионизъм. Отделните параметри от много течения плуват в нейните картини и преминават от едно в друго състояние, така както пясъкът се излива в другата сфера на пясъчния часовник. Тя е свободна и творческа душа, която няма нищо общо със злободневните, политически и журналистически квазиформи. Натурата ѝ много силно се противопоставя на агресивното и нахално представяне на „уж модерни“, сякаш невиждани от зрителя в България форми, послания и идеи. Изкуството трябва да бъде чисто, както е чиста красотата, и няма нужда от външни украси.
Сашо Минчев, художник, реставратор
